Викнах те, майсторе, къща насред село да ми вдигнеш –
като я зърнат селяците, чак до зори да не мигнат,
както са пусти душите им, тъй да са чашите пълни,
да ме заплюят мъжете, а пък жените – прокълнат…
Искам прозорците, майсторе, да ги направиш широки,
минеш ли, да те погледам. Нали съм зеленоока.
Да ме обикнеш майсторе, ще ти направя магия.
Като вълчица жена ти насред мегдана да вие,
и да се кръстят старците, и да ме плашат със Бога –
мога без Бога, майсторе, само без тебе не мога –
че ми е пусто в къщата, а пък в градината – суша.
…Като те виках, майсторе – луд ли бе, та ме послуша?
Венета Вълева

" " "
Ей на такава,зеленоока,къща искам да вдигна,
да и покажа майсторлъка си,без с очите да мигна.
Зад гърба ми да гледа,как издигам стените,
как прозорците слагам,с изглед към висините...
Да слушам гласа и,как едно-друго нарежда,
как да го свърша и да чувствам ,как ме поглежда...
Да събуди в мене вулкана,с надигащата се лава,
но аз да съграждам,без да си губя главата.
Нека ми стори магия , да я обикна насила-
аз любов си имам,гнездо в сърцето ми свила...
На мегдана нека,старците ни заглеждат,
но само за изграденото да ми завиждат...
Заради този градеж,зеленооката,ума ми послуша,
не заради настъпила в душата ми суша...
Че съм майстор,така ще докажа,може сърцето да стене,
но построеното нека остане,като приказка след мене.
Вълчиците пак ще си вият,взрени зеленооко в луната,
а майстора ще гради и гради,стоплен от любовта в душата...

Валерий Костадинов