Остарявам бавно-като катедрала
/хе,само дето съм без паство/...
Осъзнавам го по почивките,
които искат и най-дребните усилия от мен.

Остарявам,но пък си избистрям мислите,
захвърлил нахалността на щенията
и живота вече, като на длан,
в прекрасната си простота,се вижда...

Разбираш,колко малко му е нужно на човек,
но го осъзнаваш едва когато,внезапно,
се сблъскваш с освирепяло нямане...
Просичко е,но трябва да се доживее...