да си поговорим...
За всички дни
прекарани в мълчание...
За в юмруци свитите ръце...
За погледа,заслепен от отчаяние...
За болката в гърдите...
За умората...
За надеждата,избягяла в следите
губещи се всеки ден...

Да си поговорим!

Не...не става.
Получава се безумен монолог,
защото ти си мускул,изпомпващ кръв...

Помпай си,а аз,усмихнат,
ще се вслушвам в равния ти ритъм...
До следващия миг
на разтуптяване...