Дрипавата ми поезия си тръгва-
не иска да общува с мен,
а под ръка,с нея си отива
и вярата ми в утрешния ден...

Изпуснах силата,с която да ги върна,
да си побъбря закачливо с тях,
тя пазеше ме,гръб да не им обърна,
че то това равнява се на смъртен грях.

Какво пък и от по-дълбоко съм изплувал,
не съм оставял каручката си в калта,
напук на всички,отново съм лудувал,
като осланял съм се единствено на любовта.

А тя е тук,застанала до мене,
смутена от внезапния ми страх
и чака пак,с мен,по пътя да поеме-
без поезия и вяра,заради които спрях...

А спрял ли съм и те далеч ли са сега-
без поезия и вяра не може любовта...
Навярно ще се върнат мълчаливо,със снега
и трите ще ми върнат пътя към света...