Окръглила се е много тази луда луна, сякаш на плещите ми тежко лежи, като стара,неоткупена и ужасна вина спотаила се сред безбройни,невинни лъжи...   Странно,с поглед,рисувам по нея чудни морета и три планини, както и кораб,отплуващ от кея, не към безкрая,а към добри старини.   От тази картина по-леко ми става и спокоен под луната луда стоя. Приказка стара,като оживена жарава, ме кара,с топлината си,пак да творя.   Приказка за върколаци,с човешки сърца, за скрита любов и предателство явно... А всичко се крие в онези незрими зрънца на докосване искрено,узряващи бавно...   Тежи,с лекотата си,тази луда луна, над главите ни гордо излъскана в жълто и вече няма я,изплатената,някак, вина, и лъжите ги няма,само сърцето...,а то...