И ето вече уморен съм явно
от търсене на странната хармония
в думите прокраднали се бавно
покрай деня-нелепа меланхолия...

Очите смесили са образите сиви
в неочакваната шарения-бездна
и няма как,кои са най-правдиви,
да подредя в редица звездна...

Ръцете ми,изплакали труда си,
край тялото висят досадно
и само юмруците,потънали в яда си,
крият сърце,за нова обич гладно...

С радост духа  намери оня праг,
отдавна глух за шум от стъпки боси,
като изненадан и предал се враг
милост за спомените свои проси...

Тъга,умора-трохи прокиснал хляб
от трапеза пълна и обилна,
защо се чувствам онемял и сляп,
от прегръдката на самотата силна...